Нов ЖИВОТ за Слънчевата чешма. Благочестиви роми от Котел реставрират порутената чешма в знак на благодарност към Бога за изцелението на дете

От зората на вековете има една автентична българска традиция, според която добрият човек трябва да остави на поколенията нещо, което да им напомня за него и след като той е напуснал земния си път. Безброй са песните, в които се възпява добродетелността на този, който е построил чешма край пътя. Не нещо друго, а именно чешма. Не другаде,  а точно при чешмата пътникът може  да отпочине, да се освежи и  разхлади, а срещу това е нужно само с добро да спомене този, който на полза роду я е съградил.
Днес в нашата твърде объркана съвременност рядко очакваме да чуем за подобни неща, но ето, че те продължават да се случват, прокарвайки силна връзка между миналото и бъдещето. За един такъв човек, за неговата съдба и голямата му вяра в Бог, репортер на KOTELNEWS ще ви разкаже сега.

Заварваме Асен Димитров да дяла голям камък, който ще оформя ъгъла на чешмата, поздравяваме го постарому с „Колагеле, майсторе, с какво си се захванал?“

– Реших да направя едно скромно дарение за целия град. Да реставрирам и обновя една стара чешма, която беше занемарена и почти пресъхнала. Повод да направя това е, че имам болно детенце и искам в името на неговото оздравяване и за здравето на всички болни деца от града да сторя, както казват старите хора, този хаир. Да бъде така, че когато човек клекне да пие вода и прочете плочата, да спомене с молитва всички деца в нужда и Бог да се смили над тях с изцеление.

– Откога това се появи във вас като желание?

– Тази ми мечта е от повече от 20 години. Но чак сега така се наредиха нещата, че имам финансовата възможност сам да се захвана с нещо толкова голямо. След 26 години брак с жена ми сега успях да осъществя тази си мечта, която в годините стана мечта и на съпругата ми.

– Ще ми разкажете ли?

– Вижте, не мога да се похваля с щастлива съдба. Родом съм от едно разградско село. Бях съм на една годинка, когато останах без баща, по-късно, когато бях на седем, загубих и майка си. Останах пълен сирак, детството ми премина по домовете за сираци, днес им казват институции. Известно време, доколкото имаха възможност, ме гледаха роднини на майка ми, но основно ме отгледа държавата. Да са живи и здрави тъстът и тъща ми, аз рано се ожених и в лицето на тези хора намерих отново родители. Чувствам ги като майка и баща и въпреки че съм заврян зет, в Котел имам собствено жилище и прекрасно семейство. Но Господ помага, съдбата много ми е отнела, за детството си и не искам да си спомням, не пожелавам на никого това, което съм преживял по интернатите, но днес в лицето на Бога имам подкрепа и надежда.

– В годините какво ти е било подкрепа, на какво си се уповавал, при все, че си си нямал никого?

– Крепеше ме мисълта и мечтата да имам семейство, мое семейство. Така е промислил Бог за мен, че ме постави пред още едно голямо изпитание. Цели 25 години нямахме своя рожба, но успяхме да си осиновим. Това е големият ми син, който знае от малък за това. А само година по-късно ни се роди малкият син. Болничко е детето, но ни е дар от Бога и имаме вяра и надежда, че ще се оправи. Чувствам се силен и щастлив с подкрепата на Всевишния, благодаря му и за верните приятели, които ми е дал. Трудолюбив съм и знам, че с труд и упорство честно и почтено изкарвам прехраната за семейството си. Имам шеф, който не го давам и за брат. Голям човек, мъж с голямо сърце. 12 години ме поддържа, дава ми работа, има ми доверие. На него съм кръстил малкия си син, а той му стана и кръстник. Когато човек е честен, не го мързи и не хитрува, винаги ще се намери кой да му помогне и да му даде работа.

– Каква е историята на вашето болно детенце?

– Синът ми е болен от хидроцефалия и спина бифида. Болести,  които според медицината в 80% от случаите са нелечими. Съществуват възможности за лечение, но е свързано с големи финанси , с каквито не разполагаме. Но вярваме, че Господ може да го излекува. Детето вече има доста подобрение, започна да говори, от кръста нагоре става все по-самостоятелно, само се храни , играе си, вярвам, че Бог ще го изцели.

Вярващ съм, не съм мюсюлманин, за какъвто не знам защо често ме взимат. Сега пак ще си помислят така, защото само турците правят чешми. Е, вижда се, че и циганин може да прави чешма за здраве и прослава на Бога.

– В задачата, с която сте се нагърбили, виждам , че вече имате и помощници.

– Да, това са мои верни приятели, всеки, който иска, може да дойде да помогне на добра воля. За съжаление нямам възможност да плащам надници, но който дойде за доброто дело, добре е дошъл.

– По време на реновирането на водохващането разбрах, че сте се натъкнали на някакъв проблем , какво възникна?

– Оказа се, че мястото, откъдето пуснахме новата тръба и реално чешмата взима вода, според хора, които повече разбират, е замърсено. Обясниха , че след като построили новото вилно селище, мръсните канали на къщичките се просмуквали и водата вече не е като преди. Затова реших да се изкопае около 400 метра канал, в който да положим маркуч  и директно да вземем вода от горния кладенец.

– За тази задача ще имате ли сили и възможности сами да се справите?

– Тук искам да благодаря на кмета г-н Каранашев, който след като разбра за моята инициатива, разпореди на когото трябва и получихме голяма подкрепа. Искам да благодаря и на г-н Тодор Недялков, който също много помага. От Общината ни дават колкото е нужно плочи, камък и 50 метра тръба. Пясък и цимент си купувам аз, нещата се получават. Когато човек иска едно нещо да стане, то става. Днес един гражданин случайно мина и приятно се изненада от това, което правим, извади 10 лева ей така. Каза примерно цимент да купим с тях. Каза, че още ще помогне.

– Знаете ли каква е историята на тази чешма?

– Разбрах, че са я наричали Слънчевата чешма, правена от старите майстори на чешми, запазили сме камъка, който пак ще сложим най-отгоре.

– Как ще коментирате хорските приказки, че едни други пари са в основата на тази ви инициатива?

– Да и аз чувам какво си говорят хората, виждате ли как съм намерил имане и сега от страх да не събудя проклятие от златото, като турците давам нещо като курбан под формата на тази чешма. Повярвайте ми, тук влагам включително и средства от скромните детски на децата ни. Работил съм и в Германия. Преди няколко дни дори си продадох колата, от тях харча сега. Това са мои пари, които успях да събера, за да сбъдна своята мечта.

– Какво е усещането, когато се прибереш у дома си след работата тук, на чешмата?

– О, огромно е удовлетворението от този труд, колкото повече неща съм направил и повече от работата е отметната, толкова по-спокойно заспивам. Постоянно мислите ми са тук, виждам как сме завършили всичко.

– Виждаме, не малко труд сте положили и за облагородяване на терена около чешмата, още нещо ли ще строите?

– Да, освен че разчистихме от драки и тръни, тук, над чешмата, където сме подравнили, по няколко стъпала ще се излиза на беседка. Ще се помолим на Горското да ни дадат малко сух материал, от който да направим едно прекрасно място за отдих. Да седне човек със семейството или компания да хапнат, да пийнат.

Закупих нов месингов чучур, който предстои да монтирам, ще помоля моите братя роми и всички други, дето се изкушават от цветните метали, да не посягат на това. Като го изкъртят, ще вземат най-много 5 лева. Ако толкова са закъсали – да ме намерят, 10 ще им дам , но нека да не го рушат. След време неговият син или внук ще пият от тази чешма. Когато завършим всичко, съм решил да заколя и едно агне, да направим малък курбан. Нямам възможност да заколя много животни и да нахраня примерно 100 души, но ще е от сърце. Отсега казвам – няма да има алкохол, ние сме вярващи хора, курбанче и лимонада.

Разговорът продължава с Димитър Кузманов.

– Вие сте от Котел, спомняте ли си кои достойни мъже останаха в историята като майстори на чешми?

– Да, няма как да не знаем за Бай Стефан Сръбски, за Бай Генчо Попито, има и други майстори,  който за съжаление вече са починали. Все едно вече след тях нямаше кой да прави чешми. В момента, помагайки за тази чешма, се чувствам горд, правя нещо добро. Имаме още идеи и за други чешми – да ги реставрираме и да им дадем нов живот. Това е нещо, което няма как да опиша, с труда си някак оставам в историята за- напред. След години, когато ме няма на този свят, някой ще ме споменава и мен.

– Друг на твое място би седнал в свободното си време пред компютъра или да рови из фейсбук. Друг би си налял ракийка, а ти на това слънце плочник редиш.

– Не съм от тях, имам ли свободно време, не ме свърта, все гледам с нещо да се занимавам, да работя. Не ползвам фейсбуци, телефонът ми е най-обикновен, това е загуба на време, а и какво има в интернет – само простотии и клюки. Искам да се обърна към всички с молба да пазят направеното, да бъдат културни, когато са на излет в природата да си събират боклуците. Това е за всички нас, живеем в най-красивото място на планетата, нашият Котел е уникален, но го разбираме, когато сме далеч от него. Трудно е, няма работа по нашия край, ходим насам – натам, но пак се завръщаме в бащината къща.

Големият син Радостин Димитров.

– Въпреки че си малък, знаеш ли за Господ?

– Гледам много филми, в които се разказва за Бог, научил съм, че когато е умрял, се е възкресил, а на  неговите ученици, които някои наричат братя по-късно, се е явил. Един от тях не вярвал, но Исус му казал да бръкне в раните, които са му направили, когато са го разпънали на кръста.

– Защо хората трябва да вярват и вярват ли в Господ?

– Защото Той прави чудеса.

– На твоите 9 годинки какво разбираш под думата чудеса?

– Ами примерно днес моето болно братче да стане и да започне да ходи. Това е чудо, което само Господ може да направи. Вярвам в това. Това не го казвам като пример, казвам го като истина. Знам, че това скоро ще стане.

– Колко вяра трябва за това?

– Много, всеки ден човек трябва да се моли и да ходи  на църква. Мисля, че Господ иска и да сме добри хора, да правим добрини, да не лъжем, да бъдем честни. Да не се краде, да не се убива. Хората са станали много лоши. Не искат да си помагат.

Разговорът продължава с Николай Миланов.

– Как ще коментирате инициативата на тези котленци?

– В това обрулено време, когато всеки се чуди как да преживява, това е нещо велико. Аз затова го наричам велико. Колко хора ще го направят? Тези, с многото пари, биха го направили по други причини, разбирате ме. Те ще сложат големи златни букви над делото си, ще искат тежки камбани силно и надалеч да огласят за стореното. След като Попито почина едва ли вече някой щеше да тръгне да прави чешми , но ето – не било така. Искам да благодаря на тези добри млади хора, да ги поздравя за идеята и да призова всеки, който иска да им помогне , с каквото може да го направи.

– Оптимист ли сте, че във времето ще се опази направеното?

– За съжаление дори и нямам надежда. Промяната няма откъде да дойде, тя трябва да тръгне от горе, от управниците в София. Да премине по веригата надолу през системата на образованието, семейството и промени всеки един персонално. Да достигне такова самосъзнание, при което отношението ни към всичко, което е общо и публично, да е такова, каквото е към своето, към личното.

Responses are currently closed, but you can trackback from your own site.