Почина дългогодишната учителка по български език и литература Ана Върбанова. Поклон пред светлата и памет!

На 93 години след кратко боледуване от този свят си отиде любимата на десетки випуски  ученици на котленската гимназия-учителката по литература и български език  Ана Петрова Иванова известна ни като ВЪРБАНОВА. Навършила своите достолепни 90 години за KOTELNEWS тя даде незабравимо интервю, в което отправи  и завет към новото поколение учители: ”Нека да респектират децата, да бъдат взискателни и да повишават личната си квалификация. Без дисциплина не може да се преподава урок! Учебният материал трябва да се поднася интересно и увлекателно. Учениците трябва да знаят, че училището ги запознава със света!” KOTELNEWS Ви представя и видео запис на интервюто с достойната за уважение преподавателка. Поклон пред светлата и памет!

Поклонението  пред починалата ще бъде на 25.08.2018 г. от 09.30 ч. в обреден дом Котел. Погребението ще се извърши от 10.30 ч. в гробищен парк Котел.

– Започнахте  90 години! Как се чувства народната учителка Анка Върбанова?

– Годините натежават и всяка от тях си дава своето отражение. Не мога да кажа, че са ме обзели някакви радостни чувства. Животът също ми поднесе много нещастия през житейския ми път…

– Липсва ли Ви училището и училищния звънец?

– Училищният звънец беше най-приятното нещо в живота ми. Ако и сега го чуя също ще ми достави удоволствие. Последният ми учебен час беше през вече далечната 1984 година. радвам се, че имах възможността да поработя няколко години и след като вече се бях пенсионирала.

– Можете ли да направите някакво сравнение между предишната и сегашната ни образователна система?

– Много трудно мога да дам някаква оценка! Всеки си мисли, че неговото време е най-хубаво, защото тогава сме били млади и ни се е струвало, че училището е стояло на по-високо ниво. Сега не познавам образователните програми и училищния живот, ето защо не мога да коментирам какво е състоянието на сегашната младеж и училищния живот.

– Разкажете как решихте да станете учителка – още в детските си години или по-късно?

– Още в детските години имах такъв интерес. Като малка си играех все на училище и учителка. След завършването на гимназия не можех веднага да отида да уча, защото почина баща ми. Малко след това обаче постъпих в института в град Бургас, където се подготвяха прогимназиални учители. Там завърших предмети от т.нар. първа група – български език и литература, руски език, история и география.

– Вашите родители и приятели подкрепиха ли в направения избор?

– Моите родители не са искали да ме насочват към други професии. Тогава животът беше различен от сегашния и те нямаха възможност, за да ми показват различните пътища на развитие. Майка ми смяташе, че това ще бъде нещо добро за мен и разбира се, че ме подкрепи в моето решение.

– От какво семейство произхожда учителката Анка Върбанова?

– Дядо ми е имал седем деца. Баща ми е продължил неговия занаят – да шие турски обувки, нар. еминии, които се правят от кожа, но са без връзки. След като замира тази работа татко стана магазинер към кооперацията. Майка ми беше домакиня, която много тъчеше и плетеше. Единият ми брат учи до гимназия и участва във Втората световна война. Другият отиде във военноморското училище и стана офицер, но загина при ловен излет и си замина много млад от този свят.

– Къде прекарахте детството си и завършихте средното си образование?

– Учех в Котел. Тогава котленската гимназия беше много голямо училище. В първо отделение постъпих през 1931 година, а 1943 година завърших. Спомням си, че имах голямо желание да отида в училище. Тогава сами ходехме да се записваме за първо отделение. Двамата ми по-големи братя, вече бяха отишли да го направят през септември. Тогава още бях на шест години. Плаках и се молех на майка ми да ми даде свидетелство, за да стана вече ученичка. Явно много съм й дотегнала и тя ми бутна една стара географска карта, за да мога да се запиша и аз. Е, наложи се да изчакам още една година… Тогава все още живеех на „Раковска” 81 в голямата дървена къща, в Мустафичковия хан. Аз съм от Мустафичковия род. Дядо е държал хан, в които са отсядали само турци и оттам се е появил този негов прякор. Спомням си, че това беше последната къща на града, а след нея се намираше ковачницата на бай Димо. Сега ханът вече е съборен. Интересен момент от историята на тази сграда е, че по време на пожара в Котел общинската архива е преместена да се съхранява там, защото и общината се е била запалила. Освен хана си спомням и, че като деца много обичахме да си играем в дола до Галата, който сега не съществува и вече е застроен с къщи.

– Опишете ни старата котленска гимназия. Какво я отличаваше от другите училища?

– Тя се помещаваше в сградата, което днес е библиотеката. Когато постъпих в осми клас, аз бях 815 номер! Този номер съответстваше на количеството ученици. Тогава се обучаваха над 900 ученици! В клас бяхме около 40 деца. Идваха учащи от Сунгурларе, Карнобат, Айтос и по-далечни места.  Преподаваше се на две смени и в осем класни стаи. По едно време нямаше място за всички и беше взета стая в Ганчо Калев – къщата срещу училището и в една къща по-надолу по улицата. Физкултурният салон беше доста голям и обхващаше къщата на Димитър Стефанов. Имаше общо 16 паралелки. Канцелариите бяха само две – на първия и втория етаж, където се помещаваше дирекцията. Основното училище се помещаваше в сградата, която сега е част от гимназията и лесно може да се познае, защото има сходна архитектура с библиотеката.

– Кои учители си спомняте от това време?

– Много добре помня моите учители. Най-напред ме учи Михаил Георгиев, който вече беше пред пенсия. Във втори клас ни преподаваше Ганка Червенкова. Обръщахме се към  преподавателите по малките им имена: учителка Бонка, учителка Славка. В гимназията работиха Ана Бончева, Нешка Семерджиева, Маринова, Цукева, Асен Цукев, Инджова, Тодорова, която след това работи в министерството, Миланов, Гичев. Директори по мое време бяха Атанас Върбанов и Антон Кутев, Нешка Семерджиева. Сигурна съм, че пропускам много хора. Сега по новините гледам, че има известен политик, който се казва Антон Кутев и все си мисля, че е внук на моя преподавал, който не беше от Котел. ще бъде интересно да се провери дали съм права за родословното му дърво.

– Как бяха устроени класните стаи тогава?

– Не може да се говори, че имахме много удобства по това време – чешмата беше навън, тоалетните също, чиновете бяха дървени и подредени в три редици. Сега, когато гледам телевизия виждам, че децата доста са намалели, сравнено с нашето време! В първи клас още използвахме плоча и калем. Ходихме с торбички, по терлици, налъми или галошки. Обличахме се с обикновените си дрехи. Когато отидохме в гимназията вече имахме униформи – пола, бяла блуза, барета с надпис. Трябваше да бъдем с  черна престилка, която наричахме манта и беше с бяла яка. Ходехме с черни обувки. Сутрин, преди учебните часове, се провеждаше задължителна проверка.

На дъската се пишеше с тебешир. Спомням си, че по времето, когато бях ученичка Петър Матеев дари сградата за читалището. Всички бяхме строени и този възрастен човек излезе на малката тераса, която се намира на втори етаж, и говори пред нас. Дълго време ходихме там за книги. Нямахме както сегашните деца осигурен обяд и всички закусвахме по домовете си, преди да отидем на училище. Сега има какви ли не десерти и децата се хранят по различен начин.

– Получавала ли сте слаба оценка по време на обучението си?

– Никога! Мога да покажа и дипломата си. Като студентка завърших с отличие и бях първенец на випуска. За отличен успех са ми давали книги като награда. Спомням си, че по мое време на втория етаж на гимназията със златни букви бяха изписани имената на предишните отличници. Те наистина получаваха забележителни за времето си знания и заслужаваха такава почит.

– Бяха ли строги учителите през онези години?

– Бяха строги и това е причината да не може да се прави сравнение със сегашните времена. Дисциплината по наше време беше друга. Тя идваше не само от семейството, а и от изискванията на учителите. Когато и аз станах преподавател също имаше добро държание. Мисля, че ако учителят разпусне учениците, те няма да дават всичко от себе си. Сега се даде и много голяма свобода, която се възприе като свободия, а тя не води до нищо добро. Пак казвам, че мога и да не съм права, защото нямам големи наблюдения върху днешното образование.

– Спомняте ли си първия учебен час като учител?

– Започнах работа първо в девическата гимназия, която откриха в Котел. Тя трябваше да научи момичетата да шият. Гимназията се помещаваше в къщата където сега живее Курти Неделчев. Стопанисваше я някой от рода на Балабанови, но стоеше празна. Първият курс на тази гимназия беше от 10-12 ученички. Това е през есента на 1947 година. След време се преместихме в тогавашното дърводелско училище и ни обединиха. Бяха дошли много учителки по шиене от други селища,  завършили гимназията „Мария Луиза” в София, която даваше знания по шев и дипломите им позволяваха да работят като преподаватели.

Вълнувах се  и се притеснявах, когато влязох в първия си учебен час. Беше голямо напрежение! Трябваше да се подготвям и по много предмети –български, руски, история и география. Макар, че бях млада, подхождах с голяма взискателност и исках да има дисциплина в час.

– Кога през годините във вашата работа се намеси и партията? Пречеше ли това на учебния процес?

– Още когато ме назначиха партията вече ръководеше всичко. В моята работа не е имало някаква намеса. В учебниците се беше изменило съдържанието. Спомням си, че веднъж на проверка в часа ми дойдоха Караниколов и Топалов. Пред тях правих анализ на книгата „Селкор”.

След 1944 година кои литературни произведения изпаднаха от програмата?

– Не си спомням да са правени големи промени. Отпадна молитвата за царя, с която започвахме часовете като ученици. Вазов си остана, Алеко Константинов – също. И преди, и след 9-ти се учеха много патриотични произведения. Дори като ученичка често са ме карали да декламирам стихотворения по празници.

– Имаше ли вероучение, когато Вие бяхте ученичка?

– Когато бях ученичка – имаше, но не и след това. Преподаваше ни поп Иван – много сладкодумен свещеник. Имахме вероучение по един час седмично. В учебника бяха публикувани различни притчи, които ни учеха на християнските добродетели. Мисля, че сега не се въвежда такъв предмет, защото не е решило министерството. Има и нещо друго – сега българинът не е толкова религиозен както преди. Ние позагубихме вярата си в Бог. Всеки неделен ден цял клас присъстваше на църковната служба. Сега се загубват християнските добродетели, а те създават морала у човека. Сега обществото вече е загубил този морал, за когото говоря.

– Може ли да пресметнем на колко ученици сте преподавали? Спомнят ли си за Вас?

– След толкова години трудно мога да направя подобна равносметка. Радвам се, че все още, когато изляза на улицата срещам мои ученици. Скоро видях един мой възпитаник на улицата и той ми каза, че инстинктивно е скрил цигарата си, защото му станало неудобно, че може да го видя да пуши.

– Статистиката показва, че след десетина година ще има изключителен дефицит за учители. Защо все по-малко младежи избират тази професия?

– Това е факт. Не мисля обаче, че учителството е неблагодарна професия. За мен тя е била мечта и стремеж. Истина е, че не е много заплатена, но смятам, че сега заплащането е по-голямо. За тази работа човек трябва да има стремеж към науката. Аз продължавам непрекъснато да чета. Според мен всеки който пожелае и се подготви може да бъде преподавател. За съжаление сега някои, които не са се трудили и учили, успяват повече. Тази несправедливост може би също е причина учителската професия да не е най-желаната за работа. Сега се търси нещо по-лесно и доходно!

– Какво ще кажете на младите учители?

– Нека да респектират децата, да бъдат взискателни и да повишават личната си квалификация. Без дисциплина не може да се преподава урок! Учебният материал трябва да се поднася интересно и увлекателно. Учениците трябва да знаят, че училището ги запознава със света!

 

Responses are currently closed, but you can trackback from your own site.