Журналист: Свещеник Сотиров, още веднъж ще Ви помоля – за гражданството, за вярващите, за всички, които се интересуват от случващото се в православната енория на град Котел: Днес защо сте тук и виждаме нов свещеник? Какво налага това? Да разберем по-точно.

Свещеноиконом П. Сотиров: Аз добре го казах в проповедта мисля, но хайде пак ще повторим. Отец Емилиян е вторият свещеник по благословение на Негово Високопреосвещенство митрополит Арсений. Той получи назначение за втори енорийски свещеник в град Котел. Град Котел и Котленска духовна околия може да са малки, но би било добре да има повече от един свещеник. Още повече, основната причина е здравето на отец Димитър. Не е тайна за целия град, че отец Димитър не се чувства много добре здравословно. Така че отец Емилиян, вярвам, че ще бъде един много добър помощник негов.

Журналист: Това втори щат ли е?

Свещеноиконом П. Сотиров: Първата му енория, първата и основна енория на отец Емилиян, това е село Зимница. А тука, като втора енория, ще бъде помощник на архиерейския наместник. Да, така е.

Журналист: Знаем, че наш съгражданин, брат Иван ще го нарека, му предстои да завърши. Всички знаем, че се очаква да бъде въдворен и той в служение

Свещеноиконом П. Сотиров: Иван Иванов. Иван Иванов завършва тази година, юни месец мисля, че им раздават дипломите. И след това, когато Негово Високопреосвещенство реши, разбира се, ще дойде моментът, в който ще го ръкоположи в дяконски, а оттам нататък, когато премине успешно, дай Боже, и своя стаж – и в свещенически чин.

Журналист: Може ли да се надяваме, да очакваме, че ще има свещеник родом от Котел, който просто казано ще си живее в Котел и ще служи в Котел?

Свещеноиконом П. Сотиров: Намеренията, с които Иван е тръгнал да учи семинария, са точно такива. Но, разбира се, вече Негово Високопреосвещенство решава това, но вярваме, че така ще бъде.

Журналист: Така. Деликатен е въпросът, но не може да не бъде поставен дори и на Вас. Има в момента ситуация, която за съжаление намира широк отзвук и в медиите. Случи се едно събитие, фиксира се обществото върху част от изказване на свещеник Димитър Сотиров, на архиерейския наместник.

Свещеноиконом П. Сотиров: Добре. Слушам.

Журналист: Имате ли коментар във връзка с това? В течение ли сте какво е изказването на Богоявленската литургия? Ще се опитам да цитирам, но то може да бъде видяно, чуто… Някак беше изкарано, някои ще кажат „от контекста“, на проповедта, словото на свещеника – едни починали хора, които бяха предадени към едва ли не… бяха наречени „служители на сатаната“.

Свещеноиконом П. Сотиров: Хм. Кои са тия починали хора?

Журналист: Млади хора, починали в града, съжалявам, ако не сте го гледали… От контекста, образно казано, да извадя това изречение е малко трудно да ви го предам. СЛЕДВА ФРАГМЕНТ ОТ БОГОЯВЛЕНСКИЯ РЕПОРТАЖ : „Така ли ще дойде нашето спасение? Не да ме срещат по пътя и да ми задават един въпрос, като че ли аз съм виновен, и да ми казват: „Абе, Боже, какво става в тоя град? Много млади хора отиват.“ Къде са тези млади хора? При Господ ли са? Не, те са служители на сатаната. Така че хайде да се замислим малко, да не отправяме упрек към свещеника, който е изпратен да ви покаже и пътя, да ви каже истината, а да попитаме себе си – кои сме, какво правим, какво вършим?“

Журналист: Това намери отзвук чак в сливенски медии. Оставям писаниците във Facebook групи, коментари… Не знам доколко следите тези неща?

Свещеноиконом П. Сотиров: Не, самите Facebook групи по принцип… не ми се струва, че е някаква сериозна платформа, защото там има много безработни хора, които се чудят как да си губят времето като цяло и пишат, участват, вземат участие странични хора, които дори не са и живущи в града. Котленци – да, но напуснали отдавна може би. Предполагам, сещам се за какво става въпрос. Някъде ми се мярна в пространството или някой ми го показа. А там свещеникът, доколкото си спомням, изобщо не конкретизира. Напротив даже – макар че материалът, както ти забелязваш, може да бъде спокойно изваден от контекста, дори и манипулиран, защото то, както разбрахме, съвремието вече разполага с какво ли не като технология. И затова аз, ако не го чуя това нещо на живо, някак си няма да бъда удовлетворен напълно, защото свещеникът може да е пояснил какво има предвид. И мисля, че е най-редно и той да си отговори на този въпрос.

Но аз ще погледна отстрани и то не като свещенослужител, а ще погледна като човек от народа. Ще си кажа: защо свещеникът използва тези думи? Има ли някаква причина? Разбира се, няма да се паля веднага и да избълвам някакви скверни думи, които още повече да навредят на моето лично душеспасение. А бих се замислил, защото до известна степен – не до известна степен, а работата на енорийския свещеник е да съблюдава живота на енорията. И когато има масови събития, които евентуално биха вкарали в греховни съблазни, той като че ли по някакъв начин, дори и остро, трябва да сигнализира за тези неща и да обръща внимание на народа. Аз сещам се, говорим за кой материал – така покрай Богоявление – но той е един малък фрагмент, мисля, че от службата изобщо, от останалите събития преди водосвета. Не сме сигурни какво се случва и след водосвета. Може и да е дал някакво пояснение.

Журналист: Свещеникът споделя: „Срещат ме по улиците и ме питат: „Отче, защо толкова млади хора умират?““. И последва въпросното изречение.

Свещеноиконом П. Сотиров: Да. И може би най-добрият вариант е той да си даде разяснението, да бъде попитан той. Аз лично бих опитал да разсъждавам ей така за себе си: ако се дрогирам, ако карам автомобила вследствие на това – хипотетичен пример давам, нищо конкретно – и отнема живот, това дали ме прави служител Христов? Ако примерно в проповедта споменах за пости, които отминаха, за пости, които идват – благодатни дни – ако през тези периоди някак си не отделям достатъчно внимание да се погрижа за собственото си душеспасение, пък и за хората, които са покрай мен, на които мога да помогна, а напротив – пребивавам много често по заведения нощни, увеселителни, на обществени мероприятия с тържества, които, да кажем, граничат със здравия разум за това какво трябва да бъде поведението ни в тия периоди… прави ли ме това Христов служител? Могат да се дадат безброй примери.

И накрая обаче по-важният въпрос е: какви, ако не Христови служители, тогава ни правят тези деяния? Когато помагам на ближния си, когато подавам ръка на тежко нуждаещия се – да, това е нещо, което те доближава до Бога с делата си. Обратното – дали е така, когато нанасяме побои, когато унижаваме публично и не само публично, когато вършим друг тип безчинства? Това прави ли ни служители Христови или нещо друго… или други служители? Хайде, понеже хванахме тая дума „служители“, затова опитвам да разсъждавам по свой си начин.

Разбира се, аз не ангажирам изобщо миряните на град Котел и Котелска духовна околия да се съгласяват с моето виждане. Но когато чуя някое по-остро изказване, опитвам да видя първо грешката в себе си. Да не би случайно този човек да има правота в думите, които казва? Ако не успея да намеря правота, тогава пък бих отишъл да го попитам и да му кажа: „Кажи какво имаше предвид? Елементарно, не разбрах, поясни.“ Защото може пък и да има някакъв смисъл. А пък понякога и хората, знаете, повлияни от емоция, могат и малко по-остро да се изкажат.

Свещеноиконом П. Сотиров: …Но пък като гледам сега и Светото Писание – има бая примери. Наскоро почетохме Свети Йоан Кръстител. Вярвам, че няма да изненадам абсолютно никой с текста около неговия живот, но ето че главата му бива отсечена, защото не се е притеснявал, не се е страхувал да назидава. И то кой е назидавал? Ирод – тогавашния управител. Имаме един друг пример, ей така, защото много ги обичат християните, ами като цяло народът много обича ей такива по-лекички примери да им се дават. Исус Христос в Йерусалимския храм влезнал и когато видял масите, пазара, който устроили, какво им казал? Да не би да ги е поканил с: „Лека-полека, моля ви се, излезте, не бива така“? Напротив – обърнал масите, разпъдил ги всичките там и ги изгонил. Значи пак виждаме един момент, където малко по-остро трябва да се реагира, за да накара народа да се замисли всъщност какво се случва, къде грешим.

Свещеноиконом П. Сотиров: Видях, разбрах днес – изскочи ми оповестение от една седмица, че в града ще има втори свещеник. Той ще служи.

Журналист: Свещеник Сотиров, това не беше направено по никакъв начин официално…

Свещеноиконом П. Сотиров: Не, не, друго имах предвид. Напротив, официалността беше изпълнена и в групата на Котленска духовна околия мисля, че беше качена тази…

Журналист: Къде има такава група? Вие казвате, че Facebook не е пространство, което е достойно за каквото и да е… така Ви разбрах. Че не е платформа, на която човек да се довери. Появиха се индивидуални постове на екзалтирани християни, че на видите ли настъпва промяна.

Свещеноиконом П. Сотиров: Анонимни, явни… да. Те може би са анонимни, защото имат…

Журналист: Аз не бях убеден, че днес ще бъде представен пред енорията нов свещеник. Пост на наша съгражданка не е ангажиран с нищо и от никой. И разбира се е една добра инициатива, но пълно е в тази съща среда, за която казвате, с фалшива информация.

Свещеноиконом П. Сотиров: Защо започнах да го казвам? Защото дори това някак си не можа да събуди котленския народ, любопитството дори на младите хора.

Журналист: Добре, да стигнем до най-важния въпрос. Защо православните храмове – няма да употребявам определението са„празни“, но недостатъчно посещавани дори и на празници?

Свещеноиконом П. Сотиров: Ами те са много аспектите, които може би влияят. Не бих се учудил до известна степен, ако вината не е и в нас, духовниците. Нищо чудно. Но аз искам да върна малко назад. Вместо хората да се замислят защо се казват тези думи и да размислят за делата, които вършат – как ги вършат… аз започнах да ти казвам това, което ти ме прекъсна, разбира се – но имаме новина, имаме втори свещеник и въпреки това народът не успя да се събуди да дойде в неделя. Но дори да нямахме такава новина, неделите в годината не са една или две и въпреки това народът го няма. Ненапразно засилих вниманието, че предпочитаме младите като че ли да прекарваме времето не в подготовка събота вечер, за да посрещнем неделната Света Литургия и да присъстваме на нея, а я прекарваме в безчинства, в излишни увеселителни мероприятия. И в някакъв момент, когато ние усърдно с делата си вървим против Бога, как може да очакваме друг развой?

Аз бих казал, че градът е малък и затова създава впечатление, че има доста смъртност на млади хора. Обаче пък това нещо е и в големите градове по целия свят. Що се фокусираме само върху град, който е… нима в другите градове не се забелязват такива неща и по-трагични? И пак – българският народ, хайде нека говорим за България, българският народ не се освестява, не си взема поука, не търси Бога по правилния начин. И после искаме от Господа, после Му търсим сметка: „Господи, защо така се случи с нас и къде си?“. А кога ще обърнем внимание на нашите дела? Значи ние пак изпадаме във формата да препишем всички ей тези неща на Господ Бог. А не е така. Всички тия злощастия, нещастия, които се случват – те са реакция, те са резултат от нашия начин на живот, греховния ни начин на живот.

Свещеноиконом П. Сотиров: …Тука е моментът да помислим много сериозно за вероучението. Нещо, което усърдно не се получава. Светият Синод засилва вниманието от много, много години и въпреки това… даже ми направи впечатление, миналата година или по-миналата, имаше дори група хора противници. Много добре тогава от висшия клир духовници попитаха: „По-добре ли е децата ви да убиват? По-добре ли е да крадат?“. Защото идеята е да изградим един нравствен начин на мислене в тези деца, та утрешният ден, когато излезе в обществото и трябва да разчита на себе си, да знае кое е добро и кое е зло. Да, някой ще каже: „Ама това е работа на родителите“. Ами те родителите трябва да влязат в неделните училища, защото изглежда и на тях им убягват доста важни неща.

Аз имам малки деца в училище, в детска градина, и виждам с каква лекота децата усвояват скверни думи, усвояват едно такова настроение – агресивно поведение…

И това нещо откъде мислите, че идва? Децата, те са си чисти сами по себе си, обаче ние, родителите, имаме голяма заслуга за това тяхно поведение. Затова туй вероучение, за което говорим, то е ценно не само за децата, но и за учениците, но и за родителите. Защото най-вероятно прекалено много лоша следа е оставил този режим, в който сме живели до 89-та година. Макар че нямаме оправдание – вече са минали, скоро ще станат 40 години. И затова нямаме оправдание, като казваме, че той ни е повлиял, защото имаме възможност – библиотеките са отворени, храмовете са отворени, свещениците са абсолютно достъпни. От нас се иска просто да си направим труда и да почерпим малко информация, да се запознаем.

Журналист: Така. И да затворим тази деликатна тема – бихте ли се извинили от името на някой, ако с тези думи са засегнати хора, близки на скоро починали, наскърбени хора в мъката си са се припознали в това изречение, за да се сложи край на това напрежение? Повярвайте, има го в онова пространство, във Facebook… за съжаление това за мнозина е паралелният свят…

Свещеноиконом П. Сотиров: Първо, мога да се извиня за мои думи, за нещо, което аз казвам. И ако съм наскърбил някого, обидил някого и така. Но да се извинявам от името на някой друг, който аз не знам какво е имал предвид, не му е дадена възможност да обясни какво е имал предвид – мисля, че е несериозно. Това е несериозно. Даже въпросът беше много такъв… безкрайно излишен в момента.

Журналист: Смятате, че е излишен?

Свещеноиконом П. Сотиров: Към мене? Напълно излишен. Аз не друго…

Журналист: Вие сте пряко свързан с архиерейския наместник. Въпросното пространство, което не харесвате, но живеем с него… там се спряга и Вашето име. Има напрежение, не може да се отрече.

Свещеноиконом П. Сотиров: Мога единствено да кажа за тези хора, които там са си позволили – нали, не съм го чел това, че и моето име са споменали – но Господ Бог да им въздаде според делата, бих казал аз, според мислите. Да ги укрепява, да ги вразумява, да пребъдват по-често в молитва, да обърнат внимание на поста евентуално и на покаянието. Но сега, то винаги има някой, който да говори – къде с право, къде без право. Ето затова не мисля, че са полезни тия социални медии… защото там не се дава възможност човекът да се защити, ако има изобщо нужда от защита. Да, знайни и незнайни хора, пак ще кажа, които по-често се чудят какво правят по цял ден, решават да коментират знайни и незнайни теми, да излизат компетентни във всяко едно отношение. Аз затова казвам, че е малко несериозна тая платформа, че чак да я вземам присърце.

Винаги има хора, които и ще обичат свещеника, и евентуално и няма да го обичат. Но ако той пък си затваря очите и не назидава по никакъв начин народа – ей там мисля, че греши повече. Ей там ще сгреши повече и тогава би трябвало да се извини – ако не назидава народа. Що се отнася до извинението – когато нещо е плод на моите действия и сметна, че е необходимо, бих го направил. Обаче за чужди изказвания, за които не знам какво се има предвид, не съм се заинтересовал… защо да се извинявам? Връщам, нали, такъв ти беше въпросът… Добре, а ти защо не се извиниш примерно?

Журналист: За това изказване? За това изказване… да мога да се извиня? Че съм бил проводник на това изказване? Това изказване е излязло в пространството чрез мои действия, в случая мой репортаж

Свещеноиконом П. Сотиров: Да, които вярвам, че така не са били случайни, разбира се… Но защо да не се извиниш ти? Защо да не се извини всеки един, живущ в този град, на ближния си? Защо не се извиним на нас си?

Журналист: ИЗВИНЯВАМ СЕ! , нека поставим това начало, Свещеник Сотиров, пък може да настъпи очакваната промяна.

Свещеноиконом П. Сотиров: Добре, да го поставим….Аз бих казал нещо друго, което го казваме на всяка една Света Литургия. Обръщаме се към народа и за да пристъпим към Светите Дарове доколкото е възможно достойни, ние се обръщаме и казваме: „Простете ни, отци, братя и сестри, ако случайно имаме със служение“. Нещо обаче, което ние не трябва да чакаме примерно само на Сирни Заговезни да го правим, а по-честичко като че ли да се сещаме за това.

Журналист: Какво ни е направило толкова непростителни, да не кажа свръхнепростителни вече?

Свещеноиконом П. Сотиров: Грехът. Упорството против Бога, бих казал. Мое разсъждение, разбира се. Когато я нямам молитвата, когато го нямам общението с Бога посредством молитвата, посредством Светите Тайнства, аз волно се отделям от благодатта. И как да бъда тогава мирен? Как да бъда смирен? Как да възбудя тази любов в себе си, след като аз нямам за мой приятел Христа Бога? Напротив. Значи това поведение, за което ти ме питаш – тези усещания, чувства ли, как го зададе въпроса – те се квалифицират като че ли към отношения, присъстващи в хората, които са далече от Църквата, далече от общението си с Бога. А щом си далече, то тогава към кой си се приближил? Пак един ей така риторичен въпрос или въпрос за размисъл: на кого служиш? Беса, когато го настъпиш, той става още по-бесен.

Журналист: Какво имахте предвид под „на кого служиш“?

Свещеноиконом П. Сотиров: Върнал съм се към прословутото изречение. Чий служител си? Христов служител ли си? И ако не си такъв, то чий служител си тогава? Но аз смятам, че нашите дела, нашето поведение отговаря за това, говори за това.

Журналист: Благословете зрителите.

Свещеноиконом П. Сотиров: На зрителите бих им пожелал, преди да ги благословя, една успешна година – тъй като не сме се виждали отпреди Новата година. Една успешна година, в която да обърнат внимание на душеспасението си. Бих ги помолил дори, ето тука един момент – бих ги помолил много сериозно да обърнат внимание на тези пости, които с лекота ние пренебрегваме и не отдаваме никакво внимание. В годината имаме четири големи поста. На прага сме – след един месец започва Великденският. Съжалявам, че пак се повтарям за аудиторията, но изглежда трябва тая информация да се повтаря и да се потретва. Благодатни дни, в които ние четем Покайния канон на Свети Андрей Критски, четем Акатиста към Света Богородица. Това са все четива на чист български, разбираем език. И въпреки това – идва Разпети петък, идва Пасха, ние обаче идваме пияни-заляни на служба. Даже не сме и на служба, ами сме отвънка. Чакаме да излезе свещеникът, да извика „Христос Воскресе“, да направи обикалянето, ако има сили, ако не – не. И после отиваме… Същата работа и за Рождественските пости.

Във всяка една Света Литургия се молим за целокупния народ. Ние не разделяме. Въпреки това – никаква промяна. Заговаряме за изповедта и ми казват: „Отче, ама и в Православната църква ли има такова нещо?“. Не знаят какво е изповедта. Идват хора, трябва да им преподавам урок как и какво трябва да изповядат. Масово ние не знаем какво е определението за грях и кое наше действие в ежедневието се определя като грях. Усвоили сме греховни състояния в бита си и си ги следваме, следваме, следваме… и не можем да се отървем от тях. И после искаме да бъдем служители Христови? Няма да бъдем служители Христови. После искаме да благоденства народът? Еми няма да благоденства, защото в дни на покаяние ние не го правим. Това покаяние не го търсим, не се борим за него. Правим точно обратното. Ей това е молба към народа – умолявам ги да започнат да обръщат внимание на душеспасението си. И ако не знаят какво означава душеспасение, нека да попитат енорийските си свещеници навсякъде, не се конкретизирам тука само в Котел. Нормално е човек да не знае. По-лошо е обаче, когато не иска да знае. И както ти поиска – благословението Господне и Неговата милост да бъдат над всички вас! Амин!