В годината на Раковски – 200 години от неговото рождение, годината, в която трябваше да се случат паметни събития и чествания, епидемия, китайски вирус и избори, сякаш обезличиха бележития юбилей. Думи като COVID, протест, чекмедже, мутри, мафия, избори и прочие, превзеха и заглушиха ефира,  отнемайки достойното място за  името на Раковски. Време, в което именно през  неговата година, гръмко, често и периодично трябваше да си припомняме за живота, делото и приносът му за днешна България. Недостатъчно почетен, уважен и спомнен ще остане и в своята 200 годишнина /лично мнение/. Забравен остава и в деня на своята смърт, когато в родния му Котел, нямахме време да оставим свежи цветя на паметника, от който и сега ни гледа строго, извърнал глава.

154 години от смъртта на Георги Стойков Раковски

Последните дни на Раковски…

За последните дни от живота на Раковски  разказва Григор Начович,  посетил го по онова време. „Раковски се интересуваше много за народните работи, четеше вестниците и разпитваше много за България, ония които идеха отсреща. Беснуванията на Мидхат паша го гнетяха. Той постоянно повтаряше : „Ах, защо не съм здрав!”… Един ден беше дошел да го споходи един русенски първенец. Раковски започна да разпитва за България и за Мидхат паша; той го попита още дали знае какво говори Мидхат паша за него. Русeнецът му каза, че пашата го кълне на смърт. Раковски се позасмя и отговори, че скоро ще се изпълнят клетвите на Мидхат.”

Сломен от тежка болест, на 9 октомври 1867 г., в два часа след полунощ, великият български родолюбец издъхва. Както е отбелязано в регистъра за гражданско състояние – умрели, трети район, Букурещ, свидетели са били Росети Георгиев и Пантеле Йонеску, както и д-р Серджиу, лекар– проверител. Край Раковски са били сестра му Неша и братовчед му Никола Балкански.

Погребението на големия син на българския народ става на следващия ден – 10 октомври 1867 г. – в гробищата Щербан водъ. Да изпратят Раковски дошли почти всички емигранти българи в Букурещ,  много румънци, близки на революционера, служители при чуждите дипломатически представителства в Румъния, журналисти, общественици. Ето спомена на Григор Начович: ”Пред отворения гроб сички български емигранти наведоха глава. Раковски беше подигал жлъчката на много честолюбци, които не се свенеха да го…клеветят, но те сички сега пред праха му се смириха и се принудиха да признаят, че България загубва един буен патриот и един велик син. При погребението на  тоя народен мъченик, което стана с разноските на Балкански, присъствуваха сичките българи, които живееха в Букурещ; те се бяха стекли с хиляди. Присъствуваха тоже и много румънски сановници, както и някои представители на великите държави.Така свърши бурния си живот един пламенен патриот, който се беше цял посветил на свободата  и независимостта на злочестата тогава България.”

Живял в постоянна остра нужда от средства, Раковски умира в дългове. Само четири дни след неговата смърт върху вещите му е наложен запор. На обявената публична продажба за изплащане на задълженията към частни лица са извадени книгите, униформата, оръжието му. Дълговете му са направени за народното дело: подготовка на четите, набавяне на въоръжение, снабдяването им с необходимите неща. Българските хъшове, с които и за които Раковски работи и дели несгодите на живота си, не могат да се явят на търга – те сами преживяват в лишения. Останалите след смъртта вещи са закупени от румънци и така пропадат за българската история.

Открил съдебната преписка по публичната продан на вещите на Раковски, с горест и негодувание  Никола Трайков /изследовател на личността и делото на Раковски/ пише: ”Тъжно впечатление прави фактът, че богатите тогавашни българи от Букурещ не са пожертвували по нещо,  ако не от своя джоб, то поне от касата на „Добродетелната дружина”, за да откупят на търга и завещаят за грядущите поколения книгите, униформата и сабята на Раковски.

По пътя към Родината /юни, 1885г./ процесията с ковчежето и костните останки на Раковски е съпроводена от траурен камбанен звън и отслужване на литургии в селищата, през които минават  костните останки  /Русе, Свищов, Никопол, Оряхово и Лом/. На 7 юни 1885 г. ковчежето е вече в София. Шествието  е посрещнато  и от княз Батемберг.

Едва на 24 октомври 1942 г. костните останки пристигат в Котел. Начело на шествието е духовенството, църковните хоругви, камбанен звън съпровожда ковчежето по пътя към храма „Св. апостоли Петър и Павел”.

                                              Подбрала и предоставила за публикация:   

                                                                                                                    д-р Росица Събева